Неоспорим факт е, че новината за започване на хемодиализа, която получават пациентите с хронична бъбречна недостатъчност (ХБН) е изключително травмиращ психологически момент – страда не само тялото, но и душата на пациента.
Продължаващото с години диализно лечение, и фактът, че болният е зависим от специализираната апаратура – диализния апарат, от спазването на строго определен диетичен режим, значително ограничават личната свобода на пациента, социалните му контакти, смущават сериозно професионалната му реализация.
В резултат на това у пациента възникват прояви на стрес, тревожност,изразяващи се в неблагоприятен ефект върху целият лечебен процес, на адаптацията, емоциите и качеството му на живот.
Важно е тук да уточним, че дяволът не е толкова черен, освен това, казват – е в детайлите.
Толкова страшно и безднадеждно ли е хемодиализното лечение?
Краткият отговор е: НЕ.
Ето и по-дългия:
Хемодиализното лечение вече е на светлинни години от това през 90 те години – апаратурата в частните диализни центрове е на отлично ниво, а в повечето общински болници старите диализни апарати на стотици хиляди отработени часове вече са подменени с нови.
Конкуренцията между лечебните заведения вдига нивото на услугата за пациентите и вече все повече могат да се видят чисто нови машини и консумативи на Фрезениус, което допринася за отличното чистене на токсините от организма на болния.
Процедурите на свой ред се толерират от пациента много по-добре, няма ги постоянните повръщания, главоболия по време на диализа, причинени от нискокачествени и многократно използвани консумативи, „дезинфекцирани“ във формалинов разтвор, няма го недостигът на лекарства за поддържане добро ниво на хемоглобин, желязо, калции, фосфорът вече не „лети в небесата“. Епидемии от хепатит не са се случвали от десетилетия.
Многото диализни структури, пръснати в градовете позволяват на всички пациенти да не са „вързани за машината“, а да могат да пътуват, ако пожелаят, да отидат на море или на почивка в чужбина.
Повечето пациенти в работоспособна възраст продължават с трудовата си заетост.
Пациенти на диализа в по-млада възраст, а и не само, имат отличен шанс и възможност за трансплантация – отново благодарение на качествената диализа, която провеждат и която максимално съхранява организма и му дава нужното време до заветния момент на трансплантацията, повишава и шансът новия орган да бъде приет.
Вече не са рядкост случаите на пациентки в детеродна възраст, които, след успешно трансплантиране, стават майки и продължават живота си пълноценно.
Разбира се, за да се свърши една работа между двама човека успешно и добре, трябва да участват и двамата наравно. Усилия са нужни и от страна на пациентите.
Добрата диета, стриктното спазване на хранителните ограничения, колкото и неприятни да са те понякога са задължителна част от процеса.
Редовният контрол на кръвното налягане, навременна помощ от различни специалисти (кардиолог, ендокринолог и др), когато това е необходимо, са най-добрия помощник на пациента с ХБН.
На последно място, но не и по значение е изборът на диализна структура – най-важно е пациентът да избере това място, където да съществува успешна симбиоза между отлична, нова апаратура, отличен лекарски контрол, провеждан по време на диализните сесии – което означава лекарят да е постоянно между пациентите си, защото в диализата „белите“ се случват за секунди. Едни от най-важните хора в диализната структура са диализните сестри – те буквално държат живота на пациентите в ръцете си. Когато диализната сестра е опитна, тя може да „убоде“ и най-трудната фистула, може да усети приближаваща се опасност за пациента даже преди лекаря да е помислил за нея, и да я предотврати.
Медикаментите също са неизменна част от лечението и спомагат в дългосрочна перспектива да се запази доброто общо състояние на организма. Пестенето им, за съжаление, не води до нищо добро..
В заключение – диализата е отборна игра, игра на доверие и професионализъм.
И да не забравяме, че шанс винаги има!
