• Български
  • English
  • Deutsch
  • Русский
   +359 56 55 55 88
БЕЗПЛАТЕН ТЕЛ.: 0800 11 881
МЪЖ НА ДИАЛИЗА С КАТЕТЪР

ПОДДРЪЖКА НА ПОСТОЯНЕН КАТЕТЪР ПРИ ДИАЛИЗА. КАК ДА СЕ ПРЕДПАЗИМ ОТ ИНФЕКЦИИ

Един от начините за провеждане на диализа е чрез поставяне на постоянен катетър. Правилната грижа за катетъра е от решаващо значение за предотвратяване на инфекции и усложнения, които могат да застрашат както ефективността на диализата, така и здравето на пациента. В тази статия ще обсъдим основните стъпки и най-добрите практики за поддържане на функционалността на вашия диализен катетър.

СЪВЕТИ ПРИ ПОДДРЪЖКАТА НА КАТЕТЪРА

  1. Следете за редовната смяна на превръзките. Това трябва да става след всяка диализна процедура, тоест през няколко дни.
  2. Ако превръзката на катетъра е суха и чиста, не е необходимо да я сменяте сами. Въпреки това, можете да помолите медицинската сестра в диализния център да Ви научи, за да сте подготвени в случай, че Ви се наложи.
  3. Катетърът не трябва да се мокри. Можете да почиствате горната част на тялото си с влажна кърпа. Ако държите да ползвате душ, покрийте катетъра с водоустойчива превръзка, но при всички случаи трябва максимално да избягвате попадането на вода в тази зона.
  4. Носете удобни широки дрехи. Избягвайте облекло и аксесоари (напр. дълги колиета), които могат да се закачат за катетъра или превръзката.
  5. Избягвайте ситуации, при които катетъра може да бъде притиснат или разместен (контактни спортове, пренасяне на обемни предмети и др.)

КАКВИ СА ПРИЗНАЦИТЕ НА ИНФЕКЦИЯ НА КАТЕТЪРА?

Най-важната Ви “задача”, когато използвате диализен катетър, е да следите за инфекции. Информирайте незабавно диализния си център при:

  • зачервяване, оток, болка или събиране на течност около катетъра;
  • повишена температура, втрисане, силна отпадналост.

КАК ДА ПРЕДОТВРАТЯ ИНФЕКЦИЯ НА ДИАЛИЗНИЯ КАТЕТЪР?

Когато използвате диализен катетър, стриктното спазване на правилата за хигиена е задължително. То ще Ви предпази от потенциално животозастрашаващи състояния (сепсис), защото катетъра лесно може да се превърне във входна врата за инфекции.

  1. Манипулациите по катетъра (смяна на превръзки, включване към апарата за диализа и т.н.) трябва да се извършват след измиване на ръцете с вода и сапун и винаги с ръкавици.
  2. Поддържане на зоната около катетъра чиста и суха. Влагата около катетъра помага за размножаването на микроорганизми и повишава риска от кожни раздразнения и инфекции.

Следвайки правилата при използване на диализен катетър, помагате за Вашето безопасно и ефективно лечение. Винаги поддържайте връзка с медицинския си екип и потърсете незабавна помощ, ако подозирате инфекция или срещнете проблеми с Вашия диализен катетър.

 

СЪДОВ ДОСТЪП – ПОСТОЯНЕН КАТЕТЪР

 

ГЛОМЕРУЛОНЕФРИТИ

ГЛОМЕРУЛОНЕФРИТИ – КАКВО ГИ ПРИЧИНЯВА И ВИДОВЕ

Гломерулонефрити (ГН) са група заболявания, за които е характерно увреждане на бъбречните гломерули – малки кълбовидни структури, в които се извършва филтрацията на отпадните продукти и излишни течности от кръвта.

КАКВО ПРИЧИНЯВА ГЛОМЕРУЛОНЕФРИТ?

Факторите, водещи до развитието на гломерулонефрит са разнообразни – лекарства, токсични вещества, инфекции (бактериални, вирусни), автоимунни заболявания (например лупус или синдром на Гудпасчър), васкулити, злокачествени заболявания. Възникването на ГН е свързано с абнормен отговор на имунната система вследствие на някой от изброените причинители. Това води до структурни изменения в бъбреците, които нарушават тяхната функция.

ГН могат да бъдат разделени на остри и хронични. Острият ГН се характеризира с внезапно начало, често в отговор на инфекции (най-често стрептококови и стафилококови), и може да отзвучи с подходящо лечение. Обратно, хроничният гломерулонефрит се развива постепенно с течение на времето, което води до персистиращо увреждане на бъбреците и потенциално прогресиращо до хронично бъбречно заболяване.

Ранното откриване и лечение са от решаващо значение и в двата случая за предотвратяване на усложнения и запазване на бъбречната функция.

СИМПТОМИ ПРИ ГЛОМЕРУЛОНЕФРИТ

Ако заболяването протича в лека форма, то може да бъде безсимптомно или да бъде открито случайно при лабораторни изследвания. Симптомите при ГН могат да включват:

  • отоци – първо по лицето и клепачите, а по-късно и по краката
  • намалено отделяне на урина
  • тъмен цвят на урината поради наличие на кръв (хематурия)
  • повишено кръвно налягане
  • лабораторни промени: протеинурия (белтък в урината), хематурия, леко завишени урея и креатинин, левкоцитоза (завишени бели кръвни клетки), ускорена СУЕ.

Диагнозата се прави въз основа на клиничната картина, лабораторните изследвания, образни изследвания (ехография) и бъбречна биопсия. Лечението е съобразено с причината, довела до ГН. Освен това се назначават и симптоматични средства – например медикаменти за контрол на кръвното налягане.

КАКВА Е ПРОГНОЗАТА ПРИ ГЛОМЕРУЛОНЕФРИТ?

Прогнозата зависи от какъв вид гломерулонефрит страдате.

Например, един от най-често срещаните ГН е постинфекциозният. Той настъпва няколко седмици след инфекция (обикновено на гърлото, белите дробове, кожата или уринарния тракт) и за него е характерно пълно възстановяване при почти всички пациенти.

При други ГН състоянието може да прогресира до краен стадий на хронично бъбречно заболяване и в даден момент да е необходима диализа.

СЪЩЕСТВУВА ЛИ ПРЕВЕНЦИЯ?

В много случаи развитието на гломерулонефрит не може да бъде избегнато. Следните мерки обаче биха могли да намалят вероятността да се разболеете от ГН:

  • Адекватно антибиотично лечение на бактериалните инфекции. Винаги завършвайте курса си на лечение с антибиотик, дори и да се чувствате добре.
  • Контрол на хроничните заболявания – артериална хипертония, диабет, автоимунни заболявания
  • Избягвайте прекомерния прием на нефротоксични лекарства – най-често болкоуспокояващи като ибупрофен, метамизол, напроксен и др. Винаги се консултирайте относно дозировката.

Всеки тип гломерулонефрит изисква задълбочен диагностичен подход и лечение. Важно е хората със симптоми, предполагащи гломерулонефрит, да потърсят незабавна медицинска помощ за оценка на състоянието и своевременна терапия, които са единствения път към намаляването на усложненията и запазване на бъбречната функция.

 

Covid-19 и ХБЗ

COVID-19 ПРИ ПАЦИЕНТИ С ХРОНИЧНО БЪБРЕЧНО ЗАБОЛЯВАНЕ

Пандемията от COVID-19 засегна значително живота на милиони по света, като определени популации са изправени пред по-висок риск от тежко заболяване и усложнения. Сред тези уязвими групи са хора с хронично бъбречно заболяване (ХБЗ), състояние, характеризиращо се с постепенна загуба на бъбречна функция с течение на времето.

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ COVID-19 И БЪБРЕЧНИТЕ ЗАБОЛЯВАНИЯ

Индивидите с ХБЗ често имат компрометирана имунна система, което ги прави по-податливи на инфекции. Имунният отговор при пациенти с ХБЗ може да бъде нарушен, което възпрепятства способността им да се борят ефективно с вируса.

Пациентите с ХБЗ са изложени на повишен риск от тежко протичане на инфекцията и неблагоприятни резултати, когато са заразени с вируса SARS-CoV-2. Вирусът може директно да повлияе на бъбреците, което в някои случаи води до остро бъбречно увреждане (ОБУ) на фона на вече съществуващото хронично бъбречно заболяване.

ОБУ представлява рязко влошаване на бъбречната функция за кратък период от време, което е придружено от значително увеличаване стойностите на серумния креатинин и намалено до липсващо отделяне на урина.  Състоянието има няколко стадия, като може да варира от сравнително лека увреда до почти загубена бъбречна функция. Пациентите с ХБЗ са предразположени към хиперкалиемия и метаболитна ацидоза, които в условията на COVID-19 и ОБУ могат да достигнат животозастрашаващи стойности. Такива крайни ситуации освен медикаментозно лечение биха могли да наложат провеждането на спешна хемодиализа.

ПРЕВЕНЦИЯ

 За да намалят риска от заразяване с COVID-19, пациентите с ХБЗ трябва стриктно да спазват познатите превантивните мерки:

  • спазване на дистанция и избягване на контакти с болни
  • носене на маска
  • хигиена на ръцете
  • ваксинация.

Доказано е, че ваксинацията е ключов инструмент за предотвратяване на тежко заболяване и хоспитализация.

Честите контролни изследвания и потенциалната нужда от диализа могат да бъдат причина за повишена тревожност при хората с хронично бъбречно заболяване. Именно поради това предотвратяването на COVID-19 инфекциите при болни с ХБЗ е важно не само с цел предпазване от тежки усложнения, а и за съхраняване на тяхното емоционално здраве.

КАКВО ДА ПРАВЯ, АКО СЕ ЗАРАЗЯ С COVID-19?

Ако сте били в контакт с болен от COVID-19, се следете за симптоми (повишена температура, кашлица, задух, възпалено гърло, мускулни болки, липса на вкус и обоняние).

 При наличие на оплаквания, е уместно да се изследвате чрез бърз антигенен тест или PCR тест. Дори и да се чувствате сравнително добре, е необходимо да посетите общопрактуващия си лекар, който ще прецени дали да Ви насочи за преглед при специалист по инфекциозни болести. Поддържайте връзка с проследяващия Ви нефролог и не прибягвайте до самолечение.

Ако провеждате диализа, веднага уведомете диализния си център. Те ще Ви помогнат при евентуални промени в графика на процедурите Ви, така че да се осигури максимална безопасност както за Вашето здраве, така и за това на медицинския екип и другите пациенти.

COVID 19 – Предпазни мерки

Поликистозна болест

ХРОНИЧНО БЪБРЕЧНО ЗАБОЛЯВАНЕ И БЪБРЕЧНА ПОЛИКИСТОЗА

Бъбречна поликистоза (Polycystic kidney disease, PKD) е генетично заболяване, характеризиращо се с образуването на пълни с течност кисти в бъбреците. Тези кисти могат постепенно да заменят здравата бъбречна тъкан с течение на времето, което води до намаляване на бъбречната функция. PKD е едно от най-често срещаните наследствени заболявания, засягащи бъбреците, и може да доведе до различни усложнения, включително развитие на хронично бъбречно заболяване (CKD), което да прогресира до своя краен стадий.

В около 90% от случаите се касае за т. нар. автозомно доминантна бъбречна поликистоза. Това означава, че при наличие на 1 болен родител вероятността децата да развият заболяването е 50%.

КАКВИ СА СИМПТОМИТЕ ПРИ БЪБРЕЧНА ПОЛИКИСТОЗА?

При автозомно доминантната бъбречна поликистоза първите симптоми обикновено се появяват на около 30-40-годишна възраст. За разлика от нея, автозомно рецесивната форма се проявява още в детството.

Най-честите симптоми включват:

  • Болка в поясната област поради уголемяването на бъбреците и натиска, упражняван от кистите.
  • Артериална хипертония. В началото стойностите на артериалното налягане са по-високи в сравнение с по-напредналите стадии на заболяването.
  • Хематурия (кръв в урината). Поликистичните бъбреци са много податливи на травми и леко нараняване може да доведе до кървене.
  • Нефролитиаза. Кистите могат да попречат на нормалния поток на урината, увеличавайки риска от образуване на камъни в бъбреците.
  • Инфекции на пикочните пътища: Кистите могат да осигурят среда за размножаване на бактерии, което води до повтарящи се инфекции.
  • Лесна уморяемост, слабост, чувство на задух

ЗАЩО БЪБРЕЧНАТА ПОЛИКИСТОЗА ВОДИ ДО ХРОНИЧНО БЪБРЕЧНО ЗАБОЛЯВАНЕ?

Хроничното бъбречно заболяване (ХБЗ) е прогресивно състояние, характеризиращо се с постепенна загуба на бъбречна функция с течение на времето. Бъбреците играят ключова роля при филтрирането на отпадъчните продукти и излишните течности от кръвта, регулирането на електролитния баланс и производството на хормони, които контролират кръвното налягане. С напредването на ХБЗ тези функции се нарушават, което води до натрупване на токсини в тялото и смущения в основните телесни процеси.

Прогресирането на бъбречната поликистоза до хронично бъбречно заболяване е резултат от постепенното и кумулативно увреждане, което кистите причиняват на бъбречната тъкан с течение на времето. Няколко механизма допринасят за развитието на ХБЗ при лица с поликистоза:

  • Замяна на здравата бъбречна тъкан от кисти.
  • От своя страна, кистите водят до намалено кръвоснабдяване на бъбреците.
  • Наличие на възпалителни процеси в бъбреците, в следствие на които здравата бъбречна тъкан се заменя със съединителна тъкан (фиброза).
  • Артериалната хипертония, която е характерна за бъбречната поликистоза, допълнително уврежда бъбрека.
  • Честите инфекции на отделителната система и на кистите.

КАКВО Е ЛЕЧЕНИЕТО НА БЪБРЕЧНАТА ПОЛИКИСТОЗА?

Към момента не съществува препарат, който да може да излекува бъбречната поликистоза. Усилията на медицинските специалисти са насочени към забавяне прогресията на болестта, така че максимално да се запази бъбречната функция и да се отложи нуждата от диализа или трансплантация.

Поддържането на оптимално кръвно налягане е ключов аспект в терапията на бъбречната поликистоза. Инхибиторите на ангиотензин-конвертиращия ензим (ACE) или блокерите на ангиотензин II рецепторите (ARBs) са използваните медикаменти.

При пациенти, които са рискови за бързо прогресиране на заболяването, е възможна терапия с медикамента tolvaptan. Употребата му води до забавяне образуването на кисти.

Други аспекти на терапията на бъбречната поликистоза включват:

  • Подходяща диета
  • Избягване на контактни спортове, поради риск от бъбречни кръвоизливи
  • Симптоматично лечение на болката, предизвикана от уголемените бъбреци
  • Лечение на метаболитните нарушения
  • Стриктен контрол на бъбречната функция при нефролог, редовни образни изследвания на бъбреците. Консултации с други специалисти при нужда (кардиолог, ендокринолог и др.)

КОГА Е НУЖНА ХЕМОДИАЛИЗА ИЛИ БЪБРЕЧНА ТРАНСПЛАНТАЦИЯ?

За съжаление, голям процент от хората с бъбречна поликистоза в даден момент трябва да започнат диализно лечение или да помислят за бъбречна трансплантация. Това се налага при достигане на краен стадий на хронично бъбречно заболяване, при който бъбреците са спрели да функционират или тяхната функция е драстично намалена (гломерулна филтрация eGFR<15ml/min/1.73m2).

Това състояние винаги е съпроводено с характерни лабораторни промени (високи урея, креатинин, калий и фосфати), както и симптоми ( сърбеж, мускулни крампи, гадене и повръщане, отоци по краката и ръцете, болки в гърба, често пълно преустановяване отделянето на урина, задух, инсомния).

Бъбречната трансплантация се счита за най-добрия вариант за лечение на пациенти в напреднал стадий на болестта. Важно е да се отбележи, че процедурата е свързана с оценка на пациента, неговата подготовка и намирането на подходящ донор, което отнема време. След операцията е необходим приемът на имуносупресивна терапия, както и стриктно проследяване на здравословното състояние.

В случаите, когато поликистозата прогресира до краен стадий на бъбречно заболяване, може да се започне диализа (хемодиализа или перитонеална диализа), за да се помогне за справяне със симптомите и поддържане на цялостното здраве. Диализата е необходима, докато се изчаква за трансплантация, или в случаите, в които пациентът не е подходящ кандидат, или не желае да бъде трансплантиран. Наличието на различни методи на диализа, както и центрове за ваканционна диализа, значително намалява ограниченията, свързани с редовните процедури.

ПОЛИКИСТОЗНА БЪБРЕЧНА БОЛЕСТ

Кардиоренален синдром

КАКВО Е КАРДИОРЕНАЛЕН СИНДРОМ? – ТИПОВЕ

Кардиоренален синдром е състояние, при което се нарушава здравата връзка между бъбреците и сърцето до степен те да не могат адекватно да поддържат циркулацията и кръвоснабдяването на другите органи и системи. Нарушението в нормалната работа на единия от двата органа почти задължително води до нарушения и в другия. Лечението на такива състояния изисква усилията както на нефролози, така и кардиолози.

В древната източната култура бъбреците са символ на водата, а сърцето – на огъня. Тези две „стихии“ трябва да са в баланс, за да е спокоен духа на човека и тялото му да работи добре. Когато бъбреците не функционират правилно, водната стихия „залива и угасва“ огъня на сърцето, а ако сърцето не работи добре, „изсушава“ бъбреците. С тази метафора най-общо може да се представи тясната връзка между бъбречната и сърдечната функции и общото им значение за организма на човек.

В зависимост от бързината и тежестта на възникване на гореспоменатия дисбаланс, кардиореналният синдром може да се раздели на пет типа:

Тип 1 – Остър кардиоренален синдром: Настъпва рязко и тежко нарушение на сърцето, предизвикващо рязко и тежко влошаване на бъбречната функция до степен остра бъбречна недостатъчност. При такова състояние помпената функция на сърцето спада драстично. Поради това недостатъчно количество кръв достига до бъбреците. Те се „пресушават“ и отделянето на урина спира. Впоследствие, в опита си да възстановят нормалния кръвоток към себе си, бъбреците задържат големи количества вода и сол и сърдечно-съдовата система „прелива“. Така се получава т.нар. белодробен и/или мозъчен оток, които са живото застрашаващи състояния.

Въпреки сериозността на тип 1 КРС, добрата новина е, че всяко остро състояние, лекувано на време, е напълно обратимо!

Тип 2 – Хроничен кардиоренален синдром: В този случай постепенното и прогресивно „угасване“ на сърцето довежда до плавното „удавяне“ на бъбреците. Тази увреда настъпва бавно и постепенно, но за сметка на това е необратима. Когато сърцето постепенно отслабва, то вече не може да поддържа циркулацията. Поради това кръвта (водата) застоява в различните тъкани и органи, хранителните вещества и кислородът от нея се изчерпват, повишават се нивата на токсичните субстанции.

Бъбреците са органи, изключително чувствителни на т.нар. кислороден глад. При застояване на кръвта и изчерпване на кислорода в техните структури настъпват необратими промени, които плавно и постепенно водят до една хронична бъбречна недостатъчност. Честите и резки промени в кръвното налягане (много високо или редуване на високо с ниско кръвно налягане) действат по подобен начин, увреждайки бъбречните структури до необратимост.

 Тип 3 – Остър ренокардиален синдром: При този тип увреда началото на дисбаланса започва с бъбреците – настъпва рязко и тежко нарушение на преди това здрави бъбреци, в следствие на което те не могат да изхвърлят излишната вода. Тя „залива“ сърцето, повишава многократно изискванията към него и го „преразтяга“. По този начин бързо и тежко се нарушава и сърдечната функция, като отново може да се стигне до белодробен и/или мозъчен оток.

Най-честитите причини за такова нарушение на бъбреците са контрастните вещества,  използвани при т.нар. „цветни снимки“, злоупотребата с медикаменти, натравяния, някои форми на специфично бъбречни заболявания (т.нар. гломеулопатии).

Тип 4 – Хроничен ренокардиален синдром: Тук говорим за една вече налична бъбречна недостатъчност, при която през годините се задържат прекалено много вода, сол, токсини вещества и се отделят прекомерно количество вътрешни хормони, водещи до „удебеляване и преразпъване“ сърцето – хронична сърдечна недостатъчност. Първопричините за възникване на бъбречната недостатъчност в случая могат да са други заболявания: диабет, хипертония, метаболитен синдром, подагрозна нефропатия, хроничен пиелонефрит и др.

Отново е редно да споменем, че поради плавното протичане на заболяванията, увредата е бавна, но необратима. При повечето бъбречни заболявания няма болка (с изключение на инфекции и/или камъни), а оплакванията са общи и неспецифични – обща отпадналост, намалена издръжливост при физическо  натоварване, стягане и дискомфорт  в гръдната и/или поясната област, намален апетит, гадене и др. В основата както на предотвратяването, така и лечението на тип 4 РКС са редовните профилактични прегледи, ограничаването на приема на сол и протеини, високовитаминната диета, лекото до умерено физическо натоварване.

Тип 5 – Вторичен кардиоренален синдром: Последният вид комбинирана увреда на бъбреци и сърце настъпва едновременно и за двете и най-често е следствие на друго заболяване. Този тип може да настъпи както бързо и тежко – например при сепсис, травми, алергичен шок, кръвозагуба, дехидратация и пр., така и плавно и постепенно в хода на едно системно заболяване като диабет, лупус, подагра, метаболитен синдром и др.

Доста често острият тип 5 КРС е част от т.нар. полиорганна недостатъчност, която е живото застрашаващо състояние и налага лечение в интензивни отделения.

Хроничният тип 5 КРС е част от „тихите“ заболявания и често остава незасечен до момента, когато двата органа се „захабяват“ до необратима степен. Профилактиката и превенцията на тези усложнения почти изцяло зависи от начина на живот и контрола на другите придружаващи заболявания – умерено физическо натоварване, избягване на вредни храни и прекомерни количества сол, поддържане на нормални стойности на кръвното налягане при хипертоници (около 120-130/80mmHg), поддържане на кръвна захар съответно до 9-10ммол/л и гликиран хемоглобин около 7-7,5% при диабетици, намаляване на телесното тегло при затлъстяване, избягване на червени меса, яйца и др. богати на пурини храни при подагра.

Профилактиката, превенцията, диагностиката и лечението на кардиореналния синдром са обща задача както на нефролози, така и на кардиолози. За жалост, КРС е относително ново понятие в медицината, като масата от лекарите рядко мислят в тази насока. Като причина за достигане на бъбречна недостатъчност, налагаща диализно лечение КРС съставлява около 30% до 50% от случаите. Затова за пациенти с вече известна бъбречна и/или сърдечна недостатъчност се препоръчва редовно проследяване на стойностите на урея и креатинин поне веднъж на 3 месеца, провеждане на ехокардиография и ултразвуково изследване на бъбреци поне два пъти годишно, избягване на големи количества сол и пр. Най-често използваните медикаменти в лечението на КРС са:

  • АСЕ – инхибитори/ARB – блокери: Медикаменти, които потискат прекомерното „свиване“ на малките кръвоносни съдове и по този начин намаляват както кръвното налягане, така и налягането в съдовете на самия бъбрек. По този начин те предпазват бъбреците от по-нататъшна увреда.
  • Калциеви антагонисти: Това са доста често използвани лекарства особено при т.нар. хипертонична криза. Подобно на АСЕ – инхибиторите, те намалят съдовото съпротивление и по този начин изискванията към сърцето.
  • Диуретици: Така наречените „изпикаващи“ средства са сред основните лекарства, ползвани за намаляване на водното натоварване. Те действат върху бъбрека, стимулирайки го да отделя повече урина, отколкото нормално би отделил. По този начин се изхвърлят излишните количества вода и сол.
  • Адренорецепторни блокери – за поддържане на високо АН значение има и т.нар. симпатикусова нервна система (използваща за своето действие вътрешни вещества като адрнелин, норадреналин и др.). Съответно лекарства, които блокират нейното действие, понижават сърдечната честота и обема кръв, изтласкван от сърцето, разширяват периферните съдове, намалят увреждащото действие върху бъбреците.
  • Натриуретичен пептид – Това относително ново лекарство, представа естествен вътрешен продукт на тялото, отделян при „разпъване“ на сърцето от водно претоварване. Основното му действие е изхвърлянето на излишната сол през бъбреците, а с нея и водата и по този начин намаляване общото натоварване на ССС.

Като обобщение следва отново да подчертаем, че лечението на кардиореналния синдром от който и да е тип е общо усилие на нефролози и кардиолози. Затова нашия екип на ДЦ „НефроЛайф“ предлага и държи на тясната колаборация между тези две специалности на вътрешните болести.

AV FISTULA

ЗАПУШЕНА АВ ФИСТУЛА – КАКВО ДА ПРАВЯ?

Често, поради по-сгъстената и наситена с отпадни продукти и соли кръв на пациентите на хемодиализно лечение, се случва запушена АВ фистула.

Това състояние е спешно и пациентите го преживяват драматично, защото хемодиализата е техния живот, а без източник – той реално е в сериозен риск.

Как да действаме в случай на запушена АВ фистула?

На първо място – успокойте се. Най-лоши решения се взимат под стрес.

Запушената фистула МОЖЕ да бъде отпушена, но за това се изисква време и специализирана помощ:

  1. Съдов хирург – необходима е консултация от опитен съдов хирург, който, освен в направата на фистули, е специализиран и в отпушването на такива. Добрият специалист ще разбере причината за запушването и най-важното – ще знае може ли да се „поправи“ АВ фистулата, или ще е необходима нова такава.

Възможно е да се наложи интервенция под упойка с цел отпушване на съдовете, което е често срещан вариант.

Но, разбира се, съществува и друг развой на нещата – фистулата да е непоправимо увредена и да се налага направата на нова. Няма място за притеснение – отново повтаряме – опитният съдов хирург знае, че АВ фистулата е най-доброто за всеки пациент на хемодиализа и ще назначи възможно най-скорошна дата за направата на нова фистула.

  1. Инвазивен кардиолог – вече има кардиологични болници, в чиито инвазивни отделения се извършва процедура за отпушване на диализни фистули, която наподобява коронарография. Манипулацията е достъпна по клинична пътека, извършва се под местна анестезия и приключва в рамките на час.

Тук следва да се спрем и на най-важния въпрос, който вълнува всеки пациент на хемодиализа, който е представен пред трудната ситуация със запушена (неработеща) фистула, а именно:

Какво да правя докато фистулата ми проработи??? Как ще провеждам диализа междувременно?

Отговорът е един, особено, ако е необходимо технологично време за отпушване или изграждане на съвсем нова АВ фистула – поставя се временен катетър.

Поставянето на временен катетър е необходимо и животоспасяващо, когато фистулата не може да се ползва веднага, тъй като е недопустимо пациентите да пропускат своите хемодиализни процедури.

Разбира се, временните катетри са свързани с редица неудобства, но понякога са единствен вариант при неработеща фистула.

В заключение – добрият контрол на кръвното, добрата диализа, в която очистването на кръвта е възможно най-добро, използват се най-качествените диализатори – това са всички предпоставки за дълъг живот на АВ фистулата.

Все пак, и при запушване, изход винаги има! Вано е да напомним, че АВ фистулата е най-доброто решение за вас!

 

съдов достъп

СЪДОВ ДОСТЪП – ПОСТОЯНЕН КАТЕТЪР

ПЕРМ КАТ (Постоянен катетър – Permcat)

Постоянен катетър (внимание! Да не се бърка с временния катетър) е тъй наречения консуматив, който, под упойка и под ехографски контрол се поставя в един от централните съдове на предсърдието и през който, с голям дебит, се взима кръвта на пациента, пречиства се през хемодиалзния апарат и след това се връща на пациента, вече филтрирана.

Видимата част на катетъра обикновено е в областта на гърдите, под дясната ключица.

Позитиви:

– поставя се бързо, може да се използва веднага.

Негативи:

Постоянният катетър е своеобразен вход за инфекции. Освен безупречна дезинфекция и стерилност, която е задължителна за персонала в диализната структура при обработката на катетъра, той трябва да се поддържа в абсолютно чиста среда, да се спазва перфектна хигиена, да бъде стерилно превързан. Да не се пипа, мокри, чеше, мърда от пациентите у дома. Евентуално би затруднил или би направил невъзможно плуване в басейн, ходене на море и др.

Къпането вкъщи става само след поставена непромокаема превръзка върху катетъра, с цел до него да не достига вода.

Превръзка на катетъра и обработката му се прави само от медицинския персонал в диализния център.

Въпреки всички предпазни мерки и спазени правила за дезинфекция и стерилност, често се случва контаминиране на катетъра, което го прави вход за всякакви инфекции, навлизащи през него директно в предсърдието и бързо обхващащи целия организъм на пациента.

Подобни инфекции са изключително опасни, трудно се овладяват, а катетъра, веднъж инфектиран – подлежи на незабавна смяна.

Тук е важно да отбележим, че даже и при перфектна поддръжка на катетъра, той се сменя през ок. 4 – 5 години, а при възникнала инфекция – веднага.

Постоянният катетър е консуматив, който не се заплаща от Здравната каса. Цената му е ок. 550 лева.

– риск от запушване на катетъра – често се случва, запушен от биологични натрупвания, катетърът да спре да работи. Тогава отново се налага смяната му, в бърз порядък.

– естетичният аспект на перманентния катетър – той е видим, трудно би могъл да остане скрит през лятото. Освен това не е удачен вариант за хора, които не биха искали да се знае на работното им място или в близкото обкръжение, че са на хемодиализно лечение.

Като цяло, и в двата съдови достъпа има плюсове и минуси, но важно е да отбележим, че златният стандарт в хемодиализата налага изграждане на фистула, особено за пациенти в млада и средна възраст и прибягване до катетър само в наистина най-краен случай.

ЦЕНТРАЛЕН ВЕНОЗЕН КАТЕТЪР

СЪДОВ ДОСТЪП

СЪДОВ ДОСТЪП – ФИСТУЛА ИЛИ КАТЕТЪР – КАК ДА ИЗБЕРА?

ЧАСТ 1

Когато се стигне до моментът за започване на хемодиализа, наред с многото други въпроси, неизменно възникава и въпросът за съдовия достъп – AVF или PermCat (или по-просто казано фистула или катетър)

В тази статия ще опитаме да огледаме този избор от всички страни, за да добият пациентите най-обща представа и да се улесни изборът им, до колкото е възможно да говорим за такъв.

Фистула (AVF):

Нека започнем с фистулата, тъй като от двете възможности, изграждането на фистула за провеждане на диализа е категорично по-добрия вариант. Фистулата е по-лесна за обработка, поддръжка, по-малко афектира всекидневната рутина, начин и качество на живот на пациентите. Тя е и много по-малко рискова и по отношение на бъдещи инфекции.

Какво всъщност представлява фистулата на ръката?

Тук ще опитаме да избегнем медицинския език и ще обясним по лесно достъпен начин какво представлява фистулата..

Най-общо тя е „снаждане, сливане“ на вена и артерия на ръката, което представлява медицинска манипулация под упойка. Прави се малък разрез около китката или малко по-високо на ръката на пациента, в зависимост от преценката на лекаря – това е тъй наречената „висока“ (около сгъвката на лакътя) или „ниска“ (около китката на ръката) фистула, вената и артерията се „сливат“, след което се зашиват и се изчаква определен период фистулата да зарастне и да проработи. Това може да отнеме месец, даже два, а би могло и да не проработи – това са именно рисковете на фистулата.

Що се отнася до местоположението – дали висока или ниска да е фистулата, по-удачно е да е ниска – до китката. Причината за това се крие във факта, че, ако се случи нещо с тази фистула и тя спре да функционира, то тогава може да се „върви“ нагоре по ръката и да се направи нова.

За жалост, лекарите рядко решават да правят ниски фистули, може би поради факта, че съдовете са доста по-добре изразени в горната част на ръката, съответно там се работи по-лесно и шансовете за успех са по-големи.

Позитиви на фистулата:

– намален до минимум риск от инфекции

– запазено качество на живот и рутина – може да се плува, да се извършва всякакъв род работа, без, разбира се да се полага тежък физически труд и натоварване. Поддържане на ежедневна хигиена се случва без промяна – както е било и преди настъпване на заболяването.

– сред позитивите е важно да споменем, че това, което притеснява пациентите, а именно – боденето с фистулни игли за всяка диализа – ще е болезнено – не! Мястото губи своята чувствителност и не се усеща болка при включването. Разбира се, има момент на дискомфорт, но в никакъв случай не се касае за изключително болезнена манипулация.

Негативи на фистулата:

– Време.

Всяка фистула, за да се развие и да стане годна за употреба, изисква време – понякога и над два месеца. Има риск и никога да не се развие, т.е. да остане неизползваема. Това е един от основните притеснения на пациентите на хемодиализа – как ще провеждам лечението си, ако фистулата ми не проработи?

Фистулата не е вариант за пациенти, които имат високи стойности и трябва в бърз или спешен порядък да бъдат включени на диализа. Но, бидейки най-добрият вариант за съдов достъп по принцип, съветът ни към такива пациенти е да си поставят катетър, но едновременно с това да потърсят  съвет от диализния си център, който да ги насочи към добър съдов хирург, който да направи фистула.

По този начин ще се започне необходимото диализно лечение посредством катетъра, но ще се мисли в преспектива да се изгради една добра фистула, която да се ползва за нуждите на пациента от хемодиализа за в бъдеще.

– друг често срещан негатив е внезапното спиране на фистулата. Причините за това биха могли да са много и различни, но често пъти виновник отново е високото кръвно налягане, оставено без контрол – то прави така, че съдовете да се свият и фистулата спонтанно да се запуши.

Такова неочаквано събитие поставя пациента в крайно неприятна, стресираща ситуация, в която изведнъж, без предупреждение, той се оказва без абсолютно никакъв съдов достъп, през който да се направи диализата. В такъв случай, разбира се, веднага се пристъпва към поставяне на временен / постоянен катетър и отново се търси нов вариант за изграждане на фистула.

– „Защо ме съветват да не правя фистула, а директно да се насоча за катетър?“ – ето един изключително често срещан въпрос от страна на пациентите..

Обикновено обяснението от лекарите е, че съдовете на пациента не са добри, той е прекалено възрастен, или има диабет.. Това не е така.

Всеки би могъл да се сдобие с хубава, качествена, работеща фистула. Номерът е в това да намери достатъчно добър специалист, който да му я направи.

Отново се връщаме на инфекциите, за да споменем колко рискови са те за пациентите на хемодиализа.

Когато лечението, медицинския персонал в диализния център са на ниво и професионалисти, пациентите с фистули могат да бъдат абсолютно спокойни, че не са уязвими на вкарани в тялото им инфекции.

ВИДОВЕ СЪДОВ ДОСТЪП – AV ФИСТУЛА

 

Синдром на Алпорт

СИНДРОМЪТ НА АЛПРОТ

Синдромът на Алпорт е наследствено бъбречно заболяване, което уврежда бъбречната тъкан и гломерулите и води до бъбречна недостатъчност.

Името му идва от учения Артур Сесил Алпорт, който, в началото на миналия век за първи път описва заболяването, определяйки го като “наследствен, семеен, вроден хеморагичен нефрит”.

Каква е причината за възникване на синдромът на Алпорт?

Заболяването е генетично, което обяснява и наследствеността при болните. В определен етап от развитието на ембрионите настъпва генна мутация, която води до промени в бъбречните мембрани (гломерули, капсула на Bowman) и съответно проява на заболяването в по-късен етап.

Има 3 типа на унаследяване според вида на мутацията:

  1. X- свързаната мутация.

Това е и най-честата проява на мутация, при която настъпва синдромът на Алпорт. В този случай болестта се предава от майка на син, но не и от баща на син, тъй като дефектът се проявява в Х хромозомата.

  1. Автозомно рецисивна форма

Наблюдава се при ок. 15 % от случаите на пациенти със синдром на Алпорт

  1. Автозомно доминантна форма

Сравнително малък брой от болните със синдром на Алпорт имат тази мутация – само ок. 5%.

Тези пациенти проявяват симптомите на заболяването значително по-късно и по-бавно.

Как да разберем? Клинична картина:

Първите симптоми (особено при Х свързаната мутация) се проявяват в ранна детска възраст, ок. 3 годишна възраст, но се наблюдават случаи на още по-ранна манифестация на синдрома – в бебешка възраст от няколко месеца до годинка).

Те включват:

хематурия (кръв в урината), която възниква спонтанно и няма друга причина за нея

протеинурия (загуба на белтък чрез бъбреците, отделен с урината)

завишени серумен креатинин и артериално налягане – повишаване при тези показатели се набюдава в малко по-късен етап на болестта.

глухота – проявена в ранна детска възраст, успоредно с първите прояви на симптома често води до умствено изоставане и е необратима, поради увреда на слуховия нерв.

очни промени в роговицата и лещата на окото

Диагнозата се поставя посредством биопсични методи – бъбречна, кожна биопсии, както и генетичен тест, който да докаже формата и типа на синдрома на Алпорт.

Лечение:

За съжаление, лечение няма.

Възможните подходи целят максимално забавяне на развитието на болестта, както и бъбречна трансплантация, когато е достигнат стадий за хемодиализа.

Хубавата новина е, че трансплантираните пациенти не могат да проявят отново синдром на Алпорт.

БОЛЕСТ НА ФАБРИ

БОЛЕСТ НА ФАБРИ И ФАМИЛНА ОБРЕМЕНЕНОСТ

Днес ще те се спрем на Болест на Фабри – рядко генетично заболяване в резултат на мутация на ген (GLA), който се намира на Х хромозомата.

Както всяка част от човешкия организъм, така и бъбреците често страдат от различни болести. Някои от тях възникват спонтанно, биват лекувани и отшумяват бързо. Други са наследствени, появяват се тихомълком, нанасят своите поражения, а когато пациентът ги усети, вече е късно – щетите са непоправими – бъбреците не функционират и се налага започване на хемодиализа.

Ето защо е важно да се знае фамилната анамнеза – много от бъбречните заболявания са генетични и обуславят фамилната обремененост в семейството. В тези случаи превенцията и редовната профилактика е от първостепенно значение – даже и да не могат винаги да се избегнат, наследствените бъбречни заболявания биха могли да се хванат навреме и да се контролират успешно.

Състоянието засяга хора от всякакъв етнически и културен произход. Предимно боледуват мъже (1 на 40 000 мъже), но и жените могат да бъдат засегнати от болестта на Фабри. Причината за това е, че жените имат две  Х хромозоми и ако едната от тях е дефектна, другата успява донякъде да компенсира дефекта.

При мъжете, обаче, това е невъзможно.

Симптомите при тях се наблюдават още в първите 10 г. от живота. Момчетата се оплакват от намалена физическа възможност. Изморяват се по-лесно и по-трудно понасят студа и горещината, защото са засегнати кръвоносните съдове. Ако майката наблюдава сина си, ще забележи, че в групата на играещите деца то се изморява най-бързо и отива да почива, крие се от слънцето или студа. Това са първите неща, които правят впечатление на майките, но понякога те се тълкуват като каприз. После се появява болката в крайниците, най-често долните. Идват и несвързани с конкретна причина коремни болки, които траят часове или дни. Обикновено са свързани с леко повишение на температурата и после спонтанно изчезват. Невинаги майките се сещат да разкажат за тези симптоми, защото не им отдават голямо значение. Затова лекарите, които познават болестта, трябва целенасочено да питат за симптомите. При съмнение се прави изследване – най-често на урина. В нея може да се появи малко количество белтък. Една отрицателна проба не е достатъчна, правят се няколко, защото белтъкът се появява на периоди.

Когато проявите напреднат, младите мъже развиват хипертония (високо кръвно налягане) ок. 20-годишна възраст. В третата-четвъртата декада се появяват първите инсулти. След това се появяват по-силно изразени болки, ретината се оцветява по специфичен начин, гледана на поляризирана светлина. Междинните продукти на обмяната вследствие на генетичния дефект (метаболити) се отделят като спици на колела. Това може да се установи от офталмолог, който обаче има опит с такива пациенти.

След 30 г. се установява и нарушена бъбречна функция. Тя е водеща в клиничната картина, затова и тези пациенти обикновено се гледат от нефролози.

При жените се получават същите симптоми, но с 10-15 г. Закъснение.

Най-видими за човешкото око са промените по кожата. Появяват се специфични обриви, които са разположени по седалищната и коремната област около пъпа и към ингвиналните гънки. Те са толкова характерни, че ако лекарят ги е виждал, може да постави диагнозата на друг човек само по този признак. Този обрив не боли и не сърби, има само козметичен ефект. Може да се появи в самото начало или по-късно. Не е показателен за тежестта на заболяването, но ако се познава, може с почти 100% сигурност да се насочим към тази диагноза.

А в следващата статия ще обърнем внимание – Защо болестта на Фабри трябва да се открива и лекува рано!

BACK