Category Archives: Полезни статии

Кардиоренален синдром е състояние, при което се нарушава здравата връзка между бъбреците и сърцето до степен те да не могат адекватно да поддържат циркулацията и кръвоснабдяването на другите органи и системи. Нарушението в нормалната работа на единия от двата органа почти задължително води до нарушения и в другия. Лечението на такива състояния изисква усилията както на нефролози, така и кардиолози.

В древната източната култура бъбреците са символ на водата, а сърцето – на огъня. Тези две „стихии“ трябва да са в баланс, за да е спокоен духа на човека и тялото му да работи добре. Когато бъбреците не функционират правилно, водната стихия „залива и угасва“ огъня на сърцето, а ако сърцето не работи добре, „изсушава“ бъбреците. С тази метафора най-общо може да се представи тясната връзка между бъбречната и сърдечната функции и общото им значение за организма на човек.

В зависимост от бързината и тежестта на възникване на гореспоменатия дисбаланс, кардиореналният синдром може да се раздели на пет типа:

Тип 1 – Остър кардиоренален синдром: Настъпва рязко и тежко нарушение на сърцето, предизвикващо рязко и тежко влошаване на бъбречната функция до степен остра бъбречна недостатъчност. При такова състояние помпената функция на сърцето спада драстично. Поради това недостатъчно количество кръв достига до бъбреците. Те се „пресушават“ и отделянето на урина спира. Впоследствие, в опита си да възстановят нормалния кръвоток към себе си, бъбреците задържат големи количества вода и сол и сърдечно-съдовата система „прелива“. Така се получава т.нар. белодробен и/или мозъчен оток, които са живото застрашаващи състояния.

Въпреки сериозността на тип 1 КРС, добрата новина е, че всяко остро състояние, лекувано на време, е напълно обратимо!

Тип 2 – Хроничен кардиоренален синдром: В този случай постепенното и прогресивно „угасване“ на сърцето довежда до плавното „удавяне“ на бъбреците. Тази увреда настъпва бавно и постепенно, но за сметка на това е необратима. Когато сърцето постепенно отслабва, то вече не може да поддържа циркулацията. Поради това кръвта (водата) застоява в различните тъкани и органи, хранителните вещества и кислородът от нея се изчерпват, повишават се нивата на токсичните субстанции.

Бъбреците са органи, изключително чувствителни на т.нар. кислороден глад. При застояване на кръвта и изчерпване на кислорода в техните структури настъпват необратими промени, които плавно и постепенно водят до една хронична бъбречна недостатъчност. Честите и резки промени в кръвното налягане (много високо или редуване на високо с ниско кръвно налягане) действат по подобен начин, увреждайки бъбречните структури до необратимост.

 Тип 3 – Остър ренокардиален синдром: При този тип увреда началото на дисбаланса започва с бъбреците – настъпва рязко и тежко нарушение на преди това здрави бъбреци, в следствие на което те не могат да изхвърлят излишната вода. Тя „залива“ сърцето, повишава многократно изискванията към него и го „преразтяга“. По този начин бързо и тежко се нарушава и сърдечната функция, като отново може да се стигне до белодробен и/или мозъчен оток.

Най-честитите причини за такова нарушение на бъбреците са контрастните вещества,  използвани при т.нар. „цветни снимки“, злоупотребата с медикаменти, натравяния, някои форми на специфично бъбречни заболявания (т.нар. гломеулопатии).

Тип 4 – Хроничен ренокардиален синдром: Тук говорим за една вече налична бъбречна недостатъчност, при която през годините се задържат прекалено много вода, сол, токсини вещества и се отделят прекомерно количество вътрешни хормони, водещи до „удебеляване и преразпъване“ сърцето – хронична сърдечна недостатъчност. Първопричините за възникване на бъбречната недостатъчност в случая могат да са други заболявания: диабет, хипертония, метаболитен синдром, подагрозна нефропатия, хроничен пиелонефрит и др.

Отново е редно да споменем, че поради плавното протичане на заболяванията, увредата е бавна, но необратима. При повечето бъбречни заболявания няма болка (с изключение на инфекции и/или камъни), а оплакванията са общи и неспецифични – обща отпадналост, намалена издръжливост при физическо  натоварване, стягане и дискомфорт  в гръдната и/или поясната област, намален апетит, гадене и др. В основата както на предотвратяването, така и лечението на тип 4 РКС са редовните профилактични прегледи, ограничаването на приема на сол и протеини, високовитаминната диета, лекото до умерено физическо натоварване.

Тип 5 – Вторичен кардиоренален синдром: Последният вид комбинирана увреда на бъбреци и сърце настъпва едновременно и за двете и най-често е следствие на друго заболяване. Този тип може да настъпи както бързо и тежко – например при сепсис, травми, алергичен шок, кръвозагуба, дехидратация и пр., така и плавно и постепенно в хода на едно системно заболяване като диабет, лупус, подагра, метаболитен синдром и др.

Доста често острият тип 5 КРС е част от т.нар. полиорганна недостатъчност, която е живото застрашаващо състояние и налага лечение в интензивни отделения.

Хроничният тип 5 КРС е част от „тихите“ заболявания и често остава незасечен до момента, когато двата органа се „захабяват“ до необратима степен. Профилактиката и превенцията на тези усложнения почти изцяло зависи от начина на живот и контрола на другите придружаващи заболявания – умерено физическо натоварване, избягване на вредни храни и прекомерни количества сол, поддържане на нормални стойности на кръвното налягане при хипертоници (около 120-130/80mmHg), поддържане на кръвна захар съответно до 9-10ммол/л и гликиран хемоглобин около 7-7,5% при диабетици, намаляване на телесното тегло при затлъстяване, избягване на червени меса, яйца и др. богати на пурини храни при подагра.

Профилактиката, превенцията, диагностиката и лечението на кардиореналния синдром са обща задача както на нефролози, така и на кардиолози. За жалост, КРС е относително ново понятие в медицината, като масата от лекарите рядко мислят в тази насока. Като причина за достигане на бъбречна недостатъчност, налагаща диализно лечение КРС съставлява около 30% до 50% от случаите. Затова за пациенти с вече известна бъбречна и/или сърдечна недостатъчност се препоръчва редовно проследяване на стойностите на урея и креатинин поне веднъж на 3 месеца, провеждане на ехокардиография и ултразвуково изследване на бъбреци поне два пъти годишно, избягване на големи количества сол и пр. Най-често използваните медикаменти в лечението на КРС са:

• АСЕ – инхибитори/ARB – блокери: Медикаменти, които потискат прекомерното „свиване“ на малките кръвоносни съдове и по този начин намаляват както кръвното налягане, така и налягането в съдовете на самия бъбрек. По този начин те предпазват бъбреците от по-нататъшна увреда.
• Калциеви антагонисти: Това са доста често използвани лекарства особено при т.нар. хипертонична криза. Подобно на АСЕ – инхибиторите, те намалят съдовото съпротивление и по този начин изискванията към сърцето.
• Диуретици: Така наречените „изпикаващи“ средства са сред основните лекарства, ползвани за намаляване на водното натоварване. Те действат върху бъбрека, стимулирайки го да отделя повече урина, отколкото нормално би отделил. По този начин се изхвърлят излишните количества вода и сол.
• Адренорецепторни блокери – за поддържане на високо АН значение има и т.нар. симпатикусова нервна система (използваща за своето действие вътрешни вещества като адрнелин, норадреналин и др.). Съответно лекарства, които блокират нейното действие, понижават сърдечната честота и обема кръв, изтласкван от сърцето, разширяват периферните съдове, намалят увреждащото действие върху бъбреците.
• Натриуретичен пептид – Това относително ново лекарство, представа естествен вътрешен продукт на тялото, отделян при „разпъване“ на сърцето от водно претоварване. Основното му действие е изхвърлянето на излишната сол през бъбреците, а с нея и водата и по този начин намаляване общото натоварване на ССС.

Като обобщение следва отново да подчертаем, че лечението на кардиореналния синдром от който и да е тип е общо усилие на нефролози и кардиолози. Затова нашия екип на ДЦ „НефроЛайф“ предлага и държи на тясната колаборация между тези две специалности на вътрешните болести.

Често, поради по-сгъстената и наситена с отпадни продукти и соли кръв на пациентите на хемодиализно лечение, се случва запушена АВ фистула.

Това състояние е спешно и пациентите го преживяват драматично, защото хемодиализата е техния живот, а без източник – той реално е в сериозен риск.

Как да действаме в случай на запушена АВ фистула?

На първо място – успокойте се. Най-лоши решения се взимат под стрес.

Запушената фистула МОЖЕ да бъде отпушена, но за това се изисква време и специализирана помощ:

1. Съдов хирург – необходима е консултация от опитен съдов хирург, който, освен в направата на фистули, е специализиран и в отпушването на такива. Добрият специалист ще разбере причината за запушването и най-важното – ще знае може ли да се „поправи“ АВ фистулата, или ще е необходима нова такава.

Възможно е да се наложи интервенция под упойка с цел отпушване на съдовете, което е често срещан вариант.

Но, разбира се, съществува и друг развой на нещата – фистулата да е непоправимо увредена и да се налага направата на нова. Няма място за притеснение – отново повтаряме – опитният съдов хирург знае, че АВ фистулата е най-доброто за всеки пациент на хемодиализа и ще назначи възможно най-скорошна дата за направата на нова фистула.

2. Инвазивен кардиолог – вече има кардиологични болници, в чиито инвазивни отделения се извършва процедура за отпушване на диализни фистули, която наподобява коронарография. Манипулацията е достъпна по клинична пътека, извършва се под местна анестезия и приключва в рамките на час.

Тук следва да се спрем и на най-важния въпрос, който вълнува всеки пациент на хемодиализа, който е представен пред трудната ситуация със запушена (неработеща) фистула, а именно:

Какво да правя докато фистулата ми проработи??? Как ще провеждам диализа междувременно?

Отговорът е един, особено, ако е необходимо технологично време за отпушване или изграждане на съвсем нова АВ фистула – поставя се временен катетър.

Поставянето на временен катетър е необходимо и животоспасяващо, когато фистулата не може да се ползва веднага, тъй като е недопустимо пациентите да пропускат своите хемодиализни процедури.

Разбира се, временните катетри са свързани с редица неудобства, но понякога са единствен вариант при неработеща фистула.

В заключение – добрият контрол на кръвното, добрата диализа, в която очистването на кръвта е възможно най-добро, използват се най-качествените диализатори – това са всички предпоставки за дълъг живот на АВ фистулата.

Все пак, и при запушване, изход винаги има! Вано е да напомним, че АВ фистулата е най-доброто решение за вас!

ПЕРМ КАТ (Постоянен катетър – Permcat)

Постоянен катетър (внимание! Да не се бърка с временния катетър) е тъй наречения консуматив, който, под упойка и под ехографски контрол се поставя в един от централните съдове на предсърдието и през който, с голям дебит, се взима кръвта на пациента, пречиства се през хемодиалзния апарат и след това се връща на пациента, вече филтрирана.

Видимата част на катетъра обикновено е в областта на гърдите, под дясната ключица.

Позитиви:

– поставя се бързо, може да се използва веднага.

Негативи:

– Постоянният катетър е своеобразен вход за инфекции. Освен безупречна дезинфекция и стерилност, която е задължителна за персонала в диализната структура при обработката на катетъра, той трябва да се поддържа в абсолютно чиста среда, да се спазва перфектна хигиена, да бъде стерилно превързан. Да не се пипа, мокри, чеше, мърда от пациентите у дома. Евентуално би затруднил или би направил невъзможно плуване в басейн, ходене на море и др.

Къпането вкъщи става само след поставена непромокаема превръзка върху катетъра, с цел до него да не достига вода.

Превръзка на катетъра и обработката му се прави само от медицинския персонал в диализния център.

Въпреки всички предпазни мерки и спазени правила за дезинфекция и стерилност, често се случва контаминиране на катетъра, което го прави вход за всякакви инфекции, навлизащи през него директно в предсърдието и бързо обхващащи целия организъм на пациента.

Подобни инфекции са изключително опасни, трудно се овладяват, а катетъра, веднъж инфектиран – подлежи на незабавна смяна.

Тук е важно да отбележим, че даже и при перфектна поддръжка на катетъра, той се сменя през ок. 4 – 5 години, а при възникнала инфекция – веднага.

Постоянният катетър е консуматив, който не се заплаща от Здравната каса. Цената му е ок. 550 лева.

– риск от запушване на катетъра – често се случва, запушен от биологични натрупвания, катетърът да спре да работи. Тогава отново се налага смяната му, в бърз порядък.

– естетичният аспект на перманентния катетър – той е видим, трудно би могъл да остане скрит през лятото. Освен това не е удачен вариант за хора, които не биха искали да се знае на работното им място или в близкото обкръжение, че са на хемодиализно лечение.

Като цяло, и в двата съдови достъпа има плюсове и минуси, но важно е да отбележим, че златният стандарт в хемодиализата налага изграждане на фистула, особено за пациенти в млада и средна възраст и прибягване до катетър само в наистина най-краен случай.

ЦЕНТРАЛЕН ВЕНОЗЕН КАТЕТЪР

ЧАСТ 1

Когато се стигне до моментът за започване на хемодиализа, наред с многото други въпроси, неизменно възникава и въпросът за съдовия достъп – AVF или PermCat (или по-просто казано фистула или катетър)

В тази статия ще опитаме да огледаме този избор от всички страни, за да добият пациентите най-обща представа и да се улесни изборът им, до колкото е възможно да говорим за такъв.

Фистула (AVF):

Нека започнем с фистулата, тъй като от двете възможности, изграждането на фистула за провеждане на диализа е категорично по-добрия вариант. Фистулата е по-лесна за обработка, поддръжка, по-малко афектира всекидневната рутина, начин и качество на живот на пациентите. Тя е и много по-малко рискова и по отношение на бъдещи инфекции.

Какво всъщност представлява фистулата на ръката?

Тук ще опитаме да избегнем медицинския език и ще обясним по лесно достъпен начин какво представлява фистулата..

Най-общо тя е „снаждане, сливане“ на вена и артерия на ръката, което представлява медицинска манипулация под упойка. Прави се малък разрез около китката или малко по-високо на ръката на пациента, в зависимост от преценката на лекаря – това е тъй наречената „висока“ (около сгъвката на лакътя) или „ниска“ (около китката на ръката) фистула, вената и артерията се „сливат“, след което се зашиват и се изчаква определен период фистулата да зарастне и да проработи. Това може да отнеме месец, даже два, а би могло и да не проработи – това са именно рисковете на фистулата.

Що се отнася до местоположението – дали висока или ниска да е фистулата, по-удачно е да е ниска – до китката. Причината за това се крие във факта, че, ако се случи нещо с тази фистула и тя спре да функционира, то тогава може да се „върви“ нагоре по ръката и да се направи нова.

За жалост, лекарите рядко решават да правят ниски фистули, може би поради факта, че съдовете са доста по-добре изразени в горната част на ръката, съответно там се работи по-лесно и шансовете за успех са по-големи.

Позитиви на фистулата:

– намален до минимум риск от инфекции

– запазено качество на живот и рутина – може да се плува, да се извършва всякакъв род работа, без, разбира се да се полага тежък физически труд и натоварване. Поддържане на ежедневна хигиена се случва без промяна – както е било и преди настъпване на заболяването.

– сред позитивите е важно да споменем, че това, което притеснява пациентите, а именно – боденето с фистулни игли за всяка диализа – ще е болезнено – не! Мястото губи своята чувствителност и не се усеща болка при включването. Разбира се, има момент на дискомфорт, но в никакъв случай не се касае за изключително болезнена манипулация.

Негативи на фистулата:

– Време.

Всяка фистула, за да се развие и да стане годна за употреба, изисква време – понякога и над два месеца. Има риск и никога да не се развие, т.е. да остане неизползваема. Това е един от основните притеснения на пациентите на хемодиализа – как ще провеждам лечението си, ако фистулата ми не проработи?

Фистулата не е вариант за пациенти, които имат високи стойности и трябва в бърз или спешен порядък да бъдат включени на диализа. Но, бидейки най-добрият вариант за съдов достъп по принцип, съветът ни към такива пациенти е да си поставят катетър, но едновременно с това да потърсят  съвет от диализния си център, който да ги насочи към добър съдов хирург, който да направи фистула.

По този начин ще се започне необходимото диализно лечение посредством катетъра, но ще се мисли в преспектива да се изгради една добра фистула, която да се ползва за нуждите на пациента от хемодиализа за в бъдеще.

– друг често срещан негатив е внезапното спиране на фистулата. Причините за това биха могли да са много и различни, но често пъти виновник отново е високото кръвно налягане, оставено без контрол – то прави така, че съдовете да се свият и фистулата спонтанно да се запуши.

Такова неочаквано събитие поставя пациента в крайно неприятна, стресираща ситуация, в която изведнъж, без предупреждение, той се оказва без абсолютно никакъв съдов достъп, през който да се направи диализата. В такъв случай, разбира се, веднага се пристъпва към поставяне на временен / постоянен катетър и отново се търси нов вариант за изграждане на фистула.

– „Защо ме съветват да не правя фистула, а директно да се насоча за катетър?“ – ето един изключително често срещан въпрос от страна на пациентите..

Обикновено обяснението от лекарите е, че съдовете на пациента не са добри, той е прекалено възрастен, или има диабет.. Това не е така.

Всеки би могъл да се сдобие с хубава, качествена, работеща фистула. Номерът е в това да намери достатъчно добър специалист, който да му я направи.

Отново се връщаме на инфекциите, за да споменем колко рискови са те за пациентите на хемодиализа.

Когато лечението, медицинския персонал в диализния център са на ниво и професионалисти, пациентите с фистули могат да бъдат абсолютно спокойни, че не са уязвими на вкарани в тялото им инфекции.

ВИДОВЕ СЪДОВ ДОСТЪП – AV ФИСТУЛА

Синдромът на Алпорт е наследствено бъбречно заболяване, което уврежда бъбречната тъкан и гломерулите и води до бъбречна недостатъчност.

Името му идва от учения Артур Сесил Алпорт, който, в началото на миналия век за първи път описва заболяването, определяйки го като “наследствен, семеен, вроден хеморагичен нефрит”.

Каква е причината за възникване на синдромът на Алпорт?

Заболяването е генетично, което обяснява и наследствеността при болните. В определен етап от развитието на ембрионите настъпва генна мутация, която води до промени в бъбречните мембрани (гломерули, капсула на Bowman) и съответно проява на заболяването в по-късен етап.

Има 3 типа на унаследяване според вида на мутацията:

1. X- свързаната мутация.

Това е и най-честата проява на мутация, при която настъпва синдромът на Алпорт. В този случай болестта се предава от майка на син, но не и от баща на син, тъй като дефектът се проявява в Х хромозомата.

2. Автозомно рецисивна форма

Наблюдава се при ок. 15 % от случаите на пациенти със синдром на Алпорт

3. Автозомно доминантна форма

Сравнително малък брой от болните със синдром на Алпорт имат тази мутация – само ок. 5%.

Тези пациенти проявяват симптомите на заболяването значително по-късно и по-бавно.

Как да разберем? Клинична картина:

Първите симптоми (особено при Х свързаната мутация) се проявяват в ранна детска възраст, ок. 3 годишна възраст, но се наблюдават случаи на още по-ранна манифестация на синдрома – в бебешка възраст от няколко месеца до годинка).

Те включват:

– хематурия (кръв в урината), която възниква спонтанно и няма друга причина за нея

– протеинурия (загуба на белтък чрез бъбреците, отделен с урината)

– завишени серумен креатинин и артериално налягане – повишаване при тези показатели се набюдава в малко по-късен етап на болестта.

– глухота – проявена в ранна детска възраст, успоредно с първите прояви на симптома често води до умствено изоставане и е необратима, поради увреда на слуховия нерв.

– очни промени в роговицата и лещата на окото

Диагнозата се поставя посредством биопсични методи – бъбречна, кожна биопсии, както и генетичен тест, който да докаже формата и типа на синдрома на Алпорт.

Лечение:

За съжаление, лечение няма.

Възможните подходи целят максимално забавяне на развитието на болестта, както и бъбречна трансплантация, когато е достигнат стадий за хемодиализа.

Хубавата новина е, че трансплантираните пациенти не могат да проявят отново синдром на Алпорт.

Днес ще те се спрем на Болест на Фабри – рядко генетично заболяване в резултат на мутация на ген (GLA), който се намира на Х хромозомата.

Както всяка част от човешкия организъм, така и бъбреците често страдат от различни болести. Някои от тях възникват спонтанно, биват лекувани и отшумяват бързо. Други са наследствени, появяват се тихомълком, нанасят своите поражения, а когато пациентът ги усети, вече е късно – щетите са непоправими – бъбреците не функционират и се налага започване на хемодиализа.

Ето защо е важно да се знае фамилната анамнеза – много от бъбречните заболявания са генетични и обуславят фамилната обремененост в семейството. В тези случаи превенцията и редовната профилактика е от първостепенно значение – даже и да не могат винаги да се избегнат, наследствените бъбречни заболявания биха могли да се хванат навреме и да се контролират успешно.

Състоянието засяга хора от всякакъв етнически и културен произход. Предимно боледуват мъже (1 на 40 000 мъже), но и жените могат да бъдат засегнати от болестта на Фабри. Причината за това е, че жените имат две  Х хромозоми и ако едната от тях е дефектна, другата успява донякъде да компенсира дефекта.

При мъжете, обаче, това е невъзможно.

Симптомите при тях се наблюдават още в първите 10 г. от живота. Момчетата се оплакват от намалена физическа възможност. Изморяват се по-лесно и по-трудно понасят студа и горещината, защото са засегнати кръвоносните съдове. Ако майката наблюдава сина си, ще забележи, че в групата на играещите деца то се изморява най-бързо и отива да почива, крие се от слънцето или студа. Това са първите неща, които правят впечатление на майките, но понякога те се тълкуват като каприз. После се появява болката в крайниците, най-често долните. Идват и несвързани с конкретна причина коремни болки, които траят часове или дни. Обикновено са свързани с леко повишение на температурата и после спонтанно изчезват. Невинаги майките се сещат да разкажат за тези симптоми, защото не им отдават голямо значение. Затова лекарите, които познават болестта, трябва целенасочено да питат за симптомите. При съмнение се прави изследване – най-често на урина. В нея може да се появи малко количество белтък. Една отрицателна проба не е достатъчна, правят се няколко, защото белтъкът се появява на периоди.

Когато проявите напреднат, младите мъже развиват хипертония (високо кръвно налягане) ок. 20-годишна възраст. В третата-четвъртата декада се появяват първите инсулти. След това се появяват по-силно изразени болки, ретината се оцветява по специфичен начин, гледана на поляризирана светлина. Междинните продукти на обмяната вследствие на генетичния дефект (метаболити) се отделят като спици на колела. Това може да се установи от офталмолог, който обаче има опит с такива пациенти.

След 30 г. се установява и нарушена бъбречна функция. Тя е водеща в клиничната картина, затова и тези пациенти обикновено се гледат от нефролози.

При жените се получават същите симптоми, но с 10-15 г. Закъснение.

Най-видими за човешкото око са промените по кожата. Появяват се специфични обриви, които са разположени по седалищната и коремната област около пъпа и към ингвиналните гънки. Те са толкова характерни, че ако лекарят ги е виждал, може да постави диагнозата на друг човек само по този признак. Този обрив не боли и не сърби, има само козметичен ефект. Може да се появи в самото начало или по-късно. Не е показателен за тежестта на заболяването, но ако се познава, може с почти 100% сигурност да се насочим към тази диагноза.

А в следващата статия ще обърнем внимание – Защо болестта на Фабри трябва да се открива и лекува рано!

Всеки пациент, започнал хемодиализа и след първоначалния емоционален шок, започва усилено и трескаво да се подготвя за бъбречна трансплантация – единственият възможен начин „да си върне живота обратно“.

Разбира се, много важно е да отбележим, че хемодиализата често е само междинна спирка за хората с ХБН по пътя им за вписване в листата на чакащи за бъбречна трансплантация, както и най-важния момент – обаждането, че е възникнала донорска ситуация и пациентът с ХБН бива извикан за процедура по трансплантиране на нов орган.

Колко важно е обаче да се провежда качествена хемодиализа, докато настъпи мигът за трансплантиране?

Ще се спрем на този въпрос малко по-подробно…

Неотдавна д-р Георги Христов, директор на „Изпълнителна агенция Медицински надзор“ заяви, че много от потенциалните реципиенти на бъбрек, които са в листата на чакащите, биват викани за трансплантация, но, след проведени изследвания, те се оказват с толкова влошено здравословно състояние, че се обявяват за  негодни да получат донорски орган.

Може би това е и причината да се правят изключително малко трансплантации в България – под 20 годишно – една от най-тъжните статистики, която кара много хора с ХБН да се превръщат в здравни емигранти.

Но защо е лошо нивото на хемодиализата в България? Ниската цена на процедурата, заплащана от НЗОК, многото услуги, които са включени под шапката на диализната процедура и които не са пряко свързани с лечебния процес също свалят от сумата, която иначе би могла да се насочи 100% към същността на процедурата – много обяснения, но един краен резултат..

Качествената хемодиализа означава едно – максимално съхранен организъм за заветния момент на трансплантирането.

Добрата диализа има няколко основни стълба:

1. Качествена и най-вече НОВА апаратура от най-висок клас. Няма как да не споменем името на лидера в диализната апаратура – FRESENIUS. Всеки център, оборудван с нови апарати FRESENIUS има гаранция, че провежда отлична диализа.
2. Консумативи – отново ФРЕЗЕНИУС излизат на първа линия – диализатори от марката, кръвни линии – грантират възможно най-добро и фино чистене, максимално намалена кръвна загуба, добро физическо състояние след процедурата и др.
3. Лекарства – когато пациентът е в крайна фаза на ХБН, респективно провежда диализно лечение, организмът му не произвежда съответните вещества и елементи, необходими за поддържане на добри нива на хемоглобин, за нормални нива на фосфор, калций, калий, желязо и др. За това са нужни много и скъпи медикаменти, които влизат в цента на процедурата, заплащана от НЗОК, а не са за сметка на пациента. Много от диализните центрове обаче си спестяват тези лекарства, за сметка на по-голяма печалба за клиниката.

Редовните ежемесечни изследвания на пациентите, физическото им състояние са най-добрия гарант за добрата работа на центърът по хемодиализа.

Само така може да се контролира медикаментозния прием и поддържане на добрите нива на елементите в организма.

4. Персонал – изключително важен компонент в диализната структура е персоналът, в лицето на опитни медицински сестри и лекар, който НЕ напуска диализната зала нито за един момент. В диализата най-лошото може да се случи за минута – да се разчленят линии, да се измъкне катетър,, докато кръвта на пациента е буквално извън тялото му, докато машината я филтрира – това е само пример за крайно критични и потенциално смъртоносни ситуации, които могат да се овладеят само и единствено от опитна сестра, до която има лекар.

Обратно на първоначалното впечатление – в диализата всичко се случва крайно динамично, а само опитните ръце на сестрите могат да попречат да завърши трагично.

Това са само някои опорни токи по пътя на избора на всеки пациент да защити правото си на най-доброто полагащо му се лечение.

Добрата диета, стриктният контрол върху приема на течности, редовният мониторинг от всякакви специалисти, особено кардиолог, ендокринолог, пулмолог и др. постилат пътеката по пътя за трансплантацията, която е нормален и логичен завършек на проблема, наречен „краен стадий на ХБН“.

СТЕПЕНИ НА ХРОНИЧНО БЪБРЕЧНО ЗАБОЛЯВАНЕ

Неоспорим факт е, че новината за започване на хемодиализа, която получават пациентите с хронична бъбречна недостатъчност (ХБН) е изключително травмиращ психологически момент – страда не само тялото, но и душата на пациента.

Продължаващото с години диализно лечение, и фактът, че болният е зависим от специализираната апаратура – диализния апарат, от спазването на строго определен диетичен режим, значително ограничават личната свобода на пациента, социалните му контакти, смущават сериозно професионалната му реализация.

В резултат на това у пациента възникват прояви на стрес, тревожност,изразяващи се в неблагоприятен ефект върху целият лечебен процес, на адаптацията, емоциите и качеството му на живот.

Важно е тук да уточним, че дяволът не е толкова черен, освен това, казват – е в детайлите.

Толкова страшно и безднадеждно ли е хемодиализното лечение?

Краткият отговор е: НЕ.

Ето и по-дългия:

Хемодиализното лечение вече е на светлинни години от това през 90 те години – апаратурата в частните диализни центрове е на отлично ниво, а в повечето общински болници старите диализни апарати на стотици хиляди отработени часове вече са подменени с нови.

Конкуренцията между лечебните заведения вдига нивото на услугата за пациентите и вече все повече могат да се видят чисто нови машини и консумативи на Фрезениус, което допринася за отличното чистене на токсините от организма на болния.

Процедурите на свой ред се толерират от пациента много по-добре, няма ги постоянните повръщания, главоболия по време на диализа, причинени от нискокачествени и многократно използвани консумативи, „дезинфекцирани“ във формалинов разтвор, няма го недостигът на лекарства за поддържане добро ниво на хемоглобин, желязо, калции, фосфорът вече не „лети в небесата“. Епидемии от хепатит не са се случвали от десетилетия.

Многото диализни структури, пръснати в градовете позволяват на всички пациенти да не са „вързани за машината“, а да могат да пътуват, ако пожелаят, да отидат на море или на почивка в чужбина.

Повечето пациенти в работоспособна възраст продължават с трудовата си заетост.

Пациенти на диализа в по-млада възраст, а и не само, имат отличен шанс и възможност за трансплантация – отново благодарение на качествената диализа, която провеждат и която максимално съхранява организма и му дава нужното време до заветния момент на трансплантацията, повишава и шансът новия орган да бъде приет.

Вече не са рядкост случаите на пациентки в детеродна възраст, които, след успешно трансплантиране, стават майки и продължават живота си пълноценно.

Разбира се, за да се свърши една работа между двама човека успешно и добре, трябва да участват и двамата наравно. Усилия са нужни и от страна на пациентите.

Добрата диета, стриктното спазване на хранителните ограничения, колкото и неприятни да са те понякога са задължителна част от процеса.

Редовният контрол на кръвното налягане, навременна помощ от различни специалисти (кардиолог, ендокринолог и др), когато това е необходимо, са най-добрия помощник на пациента с ХБН.

На последно място, но не и по значение е изборът на диализна структура – най-важно е пациентът да избере това място, където да съществува успешна симбиоза между отлична, нова апаратура, отличен лекарски контрол, провеждан по време на диализните сесии – което означава лекарят да е постоянно между пациентите си, защото в диализата „белите“ се случват за секунди. Едни от най-важните хора в диализната структура са диализните сестри –  те буквално държат живота на пациентите в ръцете си. Когато диализната сестра е опитна, тя може да „убоде“ и най-трудната фистула, може да усети приближаваща се опасност за пациента даже преди лекаря да е помислил за нея, и да я предотврати.

Медикаментите също са неизменна част от лечението и спомагат в дългосрочна перспектива да се запази доброто общо състояние на организма. Пестенето им, за съжаление, не води до нищо добро..

В заключение – диализата е отборна игра, игра на доверие и професионализъм.

И да не забравяме, че шанс винаги има!

БАЛАНСИРАНЕ МЕЖДУ РАБОТА И ДИАЛИЗА

СПОРТ ПО ВРЕМЕ НА ДИАЛИЗА

Нека започнем от началото – каква е функцията на бъбреците?

И отговорът е – нашата бъбречна дейност е многокомпонентна: тя не е просто филтър, а играе и важна роля при :

– отделителна функция – чрез бъбреците се отделят в урината излишната вода, соли и азот-съдържащи вещества, които се образуват в резултат на обмяната на веществата в организма на всеки човек.

– поддържане на оптимално равновесие във “вътрешната среда” – това е тъй наречената „хомеостаза“ – При промени във водно-солевата и кисело-алкалната вътрешна среда на организма бъбреците включват редица компенсаторни механизми, с които възвръщат това равновесие.

– стимулиране производството на червени кръвни клетки (еритроцити) – специфични бъбречни клетки произвеждат хормона “еритропоетин”, чиято задача е да стимулира костния мозък да произвежда кръвни телца.

– поддържане на нормална здравина и структура на човешките кости – бъбреците имат дейно участие и в производството на вит Д3, който е отговорен за здравината на костите в човешкото тяло.

Кога започваме да говорим за хронична бъбречна недостатъчност (ХБН)?

Когато тези функции на бъбрецитре започнат да намаляват, докато се изгубят напълно (последен стадий на бъбречна недостатъчност, когато креатининът вече е достигнал нива от ок.850 µмол/л.

Понякога съвсем неусетно се достига до степен на бъбречна недостатъчност, което налага честото изследване на състоянието на бъбречната функция.

Разбира се, за да се достигне до краен стадий на ХБН минава време, но  в крайна сметка необратимо, се увреждат бъбреците.

Първите признаци са намаляване на количеството отделена урина – важен симптом, който обаче не винаги се манифестира.

Понякога налице е точно обратният симптом – прекомерно отделяне на урина (полиурия) . Това се случва , когато в опит да отделят ненужните на организма вещества, увредените бъбреци  отделят повече вода, тъй като не могат да концентрират урината.

Болните отделят до 3 и повече литра урина за денонощие, чести са позивите за уриниране и през нощта!

 За сравнение – здравият човек обикновено уринира в рамките на 1,5 л/24 часа.

 Други характерни оплаквания са лесна умора, високо кръвно, което не се повлиява от медикаменти, или поне не подлежи на нормално регулиране и контрол, гадене, нощен задух и затруднено дишане, които се дължат на белодробен оток, сънливост,. Диабетът също е „пръв помощник в развитието на ХБН“

Ето защо е толкова важна профилактиката и редовния контрол на бъбречното здраве от нефролог. Имате ли някои от гореописаните симптоми, придружени с често появяващи се пикочни инфекции, болки в бъбреците, ако страдате от диабет с няколко годишна давност – обърнете се към нефролог, който да ви назначи профилактични изследвания, включително на  креатинин и урея и да ви консултира последващо.

ХРОНИЧНА БЪБРЕЧНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ И СЪРДЕЧНО СЪДОВИ ЗАБОЛЯВАНИЯ

Диабетна нефропатия е наименованието, под което се характеризира увредата на бъбреците, причинена от диабет. Тя се развива бавно, в продължение на няколко години. Почти всеки пети човек с диабет впоследствие се нуждае от лечение на диабетна нефропатия. Въпреки тази тревожна статистика, има много неща, които могат да намалят риска от развитие на усложнението. Ако бъде открита достатъчно рано, диабетната нефропатия също може да бъде забавена с лечение.

Какво причинява бъбречно заболяване?

Една от основните задачи на вашите бъбреци е да филтрират кръвта, като изхвърлят излишните течности и отпадни продукти от тялото ви чрез урината.

Високите нива на кръвната глюкоза (захар) могат да увредят малките кръвоносни съдове и малките филтри в бъбреците ви. При увреждане на кръвоносните съдове бъбреците не са в състояние да изчистват кръвта по оптимален начин. По тази причина в организма се натрупват излишни течности, соли, токсични продукти и започват да се наблюдават отоци и покачване на теглото.

Най-ранният признак на диабетната нефропатия е т.нар. микроалбуминурия, което означава повишено ниво на белтъка албумин в урината.

Какво е албумин?

Човешкият албумин е малък глобуларен протеин състоящ се от 585 аминокиселини. Синтезът на албумин се извършва в черния дроб, след което той се екскретира в кръвния поток. Играе важна транспортна роля – за хормони, витамини, или медикаменти.

Важен показател е количеството на албумина и съотношението с общия потеин при различни болестни процеси: хронични чернодробни заболявания, хронична бъбречна недостатъчност, онкологични заболявания или при диагностика на оточни състояния.

След като това увреждане е налице, останалите бъбречни филтри трябва да работят допълнително, за да компенсират липсите в правилното функциониране на системата. След като бъбреците започнат да работят с по-малко от 15% от капацитета си, се поставя диагноза бъбречна недостатъчност и пациентът обикновено минава на диализа.

Конкретно лечение за диабетната нефропатия няма, но прогресът на болестта може да се забави чрез контролиране на кръвното налягане, оптимизиране на нивата на кръвната захар и промяна на диетата. След като бъбречната болест е налице, най-важното, на което трябва да се обърне внимание е контролирането на кръвното налягане.